Conclusion v6.9

There's a conclusion to my confusion,
what i find is not illusion nor delusion.
And my wish i can assure you this,
is not to miss your sweet kiss.

Maybe you think is to soon,
saying it this afternoon.
And i'm a crazy as a loon,
not to wait at least full moon.

But that's just how I feel,
and this is my achilles' heel.
For me honesty is ideal,
the only way to have something real.

Нещата.v6

Реших да се прибера през парка, малко си удължавах пътя така, но есенно време той винаги силно ме привличаше. Дори или може би особено в такива дъждовни дни. Заставих си да не бързам въпреки студените капки, сипещи се от стоманено сивото небе. Крачех по алеите без да полагам особени усилия да избягвам локвите. Не ми се искаше дори суетенето по тяхното заобикаляне да нарушава това странно и в същото време уютно усещане за екзистенциално спокойствие, което ме беше обзело.

Очевидно бях изпаднал в едно от моите си шантави настроения. За щастие от както заживях с Фелисити те бяха станали истинска рядкост. Скъпата ми Фелисити, милата ми Фелисити, прекрасната ми Фелисити. Само при мисълта за нея крачките ми към дома се забързаха, но веднага си наложих да ги забавя отново.

Скоро щеше да се свечери, но за сега все още проникваше достатъчно светлина през дъждовните облаци, за да се различават есените багри покрили дърветата. Наблюдавах танца на падащите листа, който завършваше с добавянето на нови шарки в пъстроцветният килим покрил земята. Малкото други минувачи, до един се бяха закрили с черните си чадъри. Сгушили глави в яките си и забили поглед в земята, бързаха на някъде. Тъкмо си мислих с известно съжаление, че аз съм единственият в този парк, който забелязва и оценява есенната му красота, когато го видях. Седеше невъзмутим под дъжда с онази негова прекалено отпусна "стойка", на една пейка малко по-напред по алеята. Неговите очи следяха същия този полет на листата, на който и аз до преди секунди се наслаждавах. Съдейки по леката му усмивка, той също се радваше на това есенно представление. Това което искрено ме озадачи, бяха неговите Неща разпръснати хаотично около него. Всяко с прикрепена бележка към него, забелязах когато се приближих до пейката. Той също ме забеляза и усмивката му стана ... по-малко тъжна. Изправи се при което сърдечно се прегърнахме.

- Радвам се да те видя. - Поздрави ме той.
- Аз също. Много време мина от последният път.
- Така си е.
- Кога беше последно, май на рожденият ден Оскар?
- Аха.
- Жалко, че и тогава не успяхме де се видим за повече в онази навалица.
- Мда, нали по тази причина се разбрахме да се видим скоро след това.
- Ааа да, е ами ... ъъъ знаеш как е, човек не успява да намери време за всичко. - Стана ми малко гузно, понеже аз не му се обадих "-Когато намеря време.", както се бяхме разбрали.
- Така е, разбирам те. Как е Фелисити? При вас всичко е наред нали?
- О, да! Тя е страхотна, все още не мога да повярвам на късмета си. Нещата между нас са направо плашещо добре. Нали разбираш след всичките предишни драми и катастрофи на човек му е трудно да повярва, че една връзка може да върви толкова гладко и безпроблемно. Тя е добре, само дето се преуморява повече, нали я знаеш постоянно или ще кара някакъв курс или на уроци по нещо ще тръгне. - Още в момента в който заговорих за нея, онази глуповата усмивка се залепи за лицето ми и отказаваше да слезе, но аз отдавна вече бях свикнал с нея.
- Само ако знаеш колко се радвам и за двама ви. Не само защото сте ми близки, но и защото и двамата сте от хората, които наистина заслужават да са щастливи. - И той наистина се радваше за нас, знаех аз. Не само защо не очаквах от него да ме излъже за нещо такова, но и радостта му, наистина се четеше в неговите очи.
- Да и двамата сме щастливи един с друг, това е най-хубавото. И това продължава вече трета година, направо невероятно. - О, да наистина беше невероятно, все още стигаше да му се усмихне по онзи начин и проклетите пеперуди се развихряха в стомаха му.
- Значи вече трябва да си мислил за Важният въпрос? Останал съм с впечатлението, че определено си решил, че е Тя. - Винаги съм се чудил как успява да съчетава този така сериозен поглед с тази негова ленива усмивка.
- Така е, определено е Тя. - Казах го спокойно и уверено, защото вече стотици пъти го бях казвал, макар и само в главата ми.
- И какво, кога ще й зададеш Въпросът?
- Не знам, не съм ... не бях сигурен дали аз съм Той за нея. Сега вече мисля, че отговорът също е да. Често си мисля и си представям, как й предлагам, но винаги го има ... имаше и онзи страх, че всичко ще рухне. От известно време насам тези страшни представи са изместени от такива в които двамата остаряваме заедно и мисля, че вече се реших. Просто не мога да реша още по какъв начин да го направя, през главата ми минават толкова много идеи, коя от коя по-грандиозни ... имам чувство, че накрая няма да издържа и просто една вечер ще я питам докато заспиваме гушнати заедно. - Винаги ми е било лесно да споделям пред него всичко, понеже усещах, че той не само наистина се интересува, но и разбира.
- Сигурен съм, че ти ще успееш да избереш най-подходящият начин и момент кога да го направиш. Аз съм обеден, че тя ще каже Да, наблюдавал съм как те гледа. - Неговата увереност наистина успя да втвърди моята. Може би ... може би скоро.
- Ох, дано си прав. Ами ти как си, какво става с теб? - Не изглеждаше много добре.
- Ааа, при мен нищо интересно ... бивам. - Явно не беше.
- Ехх, ами това какво е? Защо не си си у дома в това време, а седиш тук с Нещата ти пръснати наоколо? - Едно неприятно предусещане почна да ме гризе.

Извърна поглед от мен и го зарея някъде в далечината. Придоби онова, така типично за него, замислено изражение, познавах го достатъчно добре за да знам, че в момента търси думи с които по-точно да ми отговори на въпроса.
- Защото ... ами защото аз си нямам дом все още ... имам си квартира. И ... ами мисля си, че ако си продам нещата ... ами ще си имам вече дом. - Сега вече всичко ми се изясни, не винаги е хубаво да се окажеш прав.
- И как върви? Виждам някои доста хубави неща, учуден съм, че още не са ги разграбили. - Той погледна Нещата си и една от неговите тъжни усмивки се появи на лицето му.
- Така е, но освен тях имам и онези неприятните, а аз продавам всичко или нищо.И като се има предвид, че цената за пълният пакет е сериозна, трудна става тази продажба.
- Всичко или нищо! Не е ли малко крайно?
- Сещаш ли се за друг вариант тази сделка да сработи, както трябва? Мисля си, че точно ти би ме разбрал добре. - Прав беше разбирах го, но все пак ... и все пак...
- И все пак не е ли по-добре да промениш малко ... ъъъ маркетинговата стратегия? Така де да наблегнеш с рекламата на добрите Неща, а онези другите някъде на шеста страница от договора ги впиши със ситен шрифт. Или поне не бъди толкова откровен в описанията на тези. - зачетох се в една от описателните бележки - "Употребявано и позахабено, на места кърпено, но напълно функциониращо и без открити дефекти" Това не звучи много, като "Грабни ме и гарантирано няма да съжаляваш". Нищо чудно, че се затрудняваш с продажбата. Наистина защо не се постараеш да подсладиш сделката? - Настина ми се искаше да мога да му помогна някак си.

Той сведе поглед към нещата си, въздъхна тежко и ми отвърна:
- Да я подсладя се старая. Не се старая да изглежда по-сладка от колкото е. Преди време имаше такива случаи, но ... ъмм рекламацията, която неизбежно последва не само е доста болезнена, но и в крайна сметка не води до нищо добро. - Потръпнах при спомена за някои от моите ... кхъм рекламации, които ме бяха сполетявали преди време. Какво друго ... какво друго...
- А, опита ли онлайн да си продадеш нещата?
- Опитвах за известно време, но без резултат. Опита ми показа, че хората там се интересуват от по различни оферти.
- Аха, ами това какво е. Мислиш ли, че имаш по-добра възможност в парка в такова време и в този час? - Това беше частта, която ме безпокоеше най-силно и от която произтичаше сериозната ми загриженост за него. Всичките му логически обосновки до сега не обясняваха този момент.
- Ами, да. Замисли се защо ти мина през парка, тази вечер в това време и вярвам, че ще разбереш защо смятам така. - Гледаше ме с онази негова хитра усмивка и още по-хитър поглед и очакваше да види дали ще ми просветне.
- Аха! - По някаква сляпа вселенска случайност ми просветна едновременно със запалването на уличният фенер под който стоях. Огледах се, неусетно за мен се беше стъмнило и нощта се беше спуснала над парка, а дъжда се беше засилил, потръпнах от студ. Споходи ме усещането, че новозапалените фенери осветяваха пътя ми към дома, като малки фарове залива на родното пристанище.
- Най-добре е да се прибираме преди да сме настинали. - Чух гласа му зад себе си.

Когато се обърнах, той тъкмо приключваше със събирането на Нещата си. Прегърнахме се топло за довиждане. Обещах му да му се обадя скоро да се видим, както си трябва и се разделихме, тръгвайки в различни посоки. Определено, щях скоро да му се обадя, даже не се бях замислял, колко ми липсва неговото приятелство. Може би защото в живота ми вече имаше друг, който се интересува от мен дори повече и ме разбира дори по-добре. Но едното не би трябвало да пречи на другото, нали така? Определено щях да му се обадя скоро, но няма да е тази седмица, че покрай новият проект, който ми изсипаха на работа и нейните уроци почти не ни остава време да сме заедно тези дни, а и вече имахме уговорка този уикенд да ходим на гости на Уилямсови. С мисъл за Фелисити забързах крачки към дома през локвите, под светлината на фенерите и сипещия се дъжд.

Надежда?

А дали безнадежната надежда си е все пак някаква надежда или си е само надежна безнадежност?

Карма

Единствената Карма, която ще те застигне в този несправедлив свят е отношението на смислените хора към теб.

Желая те (чернова)

Желая косите ти.
Да ги галя, докато прегърнал съм те и с лице заровено в тях да заспивам.
Желая очите ти.
Да виждам в тях обичта ти към мен и в тези приказни вселени да потъвам отново и отново.
Желая устните ти.
Да се впиват в моите, както прежадняла би ги впила в сочен плод и нощем нежно да ми шепнат любящи слова.
Желая ръцете ти. (и всичко между тях)
Да ме прегръщат често през деня и в трудните моменти в тях утеха да намирам.
Желая краката ти. (....)
Да ме стягат болезнено в пристъп на страст и с желанието твое да те водят към мен, ден подир ден.
Желая усмивката ти. (най-красивото в теб)
Да успявам по хиляди начин да я предизвиквам, но да изгрява и дори само когато си мислиш за мен.
Желая сърцето ти.
Да се чувства сигурно и спокойно, биейки с моето в едно.
Желая душата ти.
Да бъде по-щастлива, че желая те аз.

"Invictus" (Непобедим" лат.) - William Ernest Henley

Out of the night that covers me                     Изпод покрова на нощта над мен,

Black as the Pit from pole to pole,                   от край до край катранен като Ад,

I thank whatever gods may be                        благодаря на всички Богове,

For my unconquerable soul.                              че съм с непревземаема душа.

In the fell clutch of circumstance                   На Случая в жестоките клещи

I have not winced nor cried aloud.                   не трепнах и не изревах на глас.

Under the bludgeonings of chance                   И Шансът със тояги ме преби -

My head is bloody, but unbowed.                      кървящ, ала непреклонен съм аз.

Beyond this place of wrath and tears               Оттатък този свят на гняв и скръб

Looms but the Horror of the shade,                 надвисва Ужас, изтъкан от мрак,

And yet the menace of the years                     но на годините опасността

Finds, and shall find, me unafraid.                     не е, и няма да ме хвърли в страх.

It matters not how strait the gate,                 Нехая, че е тесен пътят стар

How charged with punishments the scroll.         или че свитъкът изписан е с беда:

I am the master of my fate:                            на своята съдба съм господар,

I am the captain of my soul.                             защото аз владея своята душа.

Времето е толкова относително.

Времето е толкова относително.

Понякога може да ти се случат толкова "неща" за три дена ( и да минеш през тях), колкото друг път и за цяла година няма да ти се случат. И когато хората използват изрази от рода на "с времето ще ти мине", "времето ще покаже", "трябва си време" и т.н. всъщност имат предвид, че с течението на времето би трябвало да ти се случат разни събития, който да те излекуват, да ти дадат отговора и т.н.

Тогава защо да чакаш, кротко и търпеливо нещо да ти си случи? Да се надяваш на слепият късмет и равнодушната случайност? Да се молиш на сила някаква да ти се случи това, което ти така силно желаеш? Да имаш нужда от нещо и да чакаш то да ти дойде даром от някъде?

И когато това не става да обвиняваш и да хулиш цялата вселена, вместо да подириш справедливост в твоята си вътрешна такава.

О, не! Не е за мен на глупака живота.
Да чакаш или да не чакаш това за мен не е въпроса.

И любовта си аз на час по капчица не ще да я раздавам.
Ела и пий от този водопад и ако се задавиш не ще те наказвам.
Но ако друг обвиняваш за това, не ща да те познавам.

"Това е дълъг път и никога не свършва."

Края на един път винаги води до кръстовище и началото на други пътища. До правенето на нови избори, водещи след себе си нови надежди и страхове, които понякога могат да бъдат и добре познатите стари. Избирам път поемам по него, вървя и срещам радости и неволи. Някои са ми отдавна стари дружки, други са нови и интересни. Някои пътища ме променят, други втвърдяват убежденията ми. И така, кръстовище след кръстовище, избор след избор аз изграждам живота ми. Надявайки се след всеки изминат път да съм се опознал малко повече и това да ми донесе малко повече мъдрост при избирането на следващият. Защото аз знам на къде се стремя, но няма как да знам със сигурност кои пътища водят на там, защото мъглите на живота крият своите пътища от нас.

(С)пътник

Преди пет дена:

Беше късна вечер, а пътят се виеше през една древна гора и фаровете определено губеха битката със спусналата се гъста мъгла. Единият от двамата пътници в този самотен автомобил се беше изтегнал удобно на задната седалка. На добродушното му лице бе изписана, една нетипична за него, злорадна усмивка. С поглед идеално пасващ й следеше затруднението на шофьора. От своето място виждаше добре напрегнатото му изражение. Дори и постоянната му всезнаеща усмивка се бе стопила и отстъпила място на стиснати устни върху съсредоточеното му до крайност лице. Забелязваше дори няколко дребни капчици пот лъкатушещи през наболата му брада. - И как е ти да си зад волана? - "невинно" попита той. - Не било, чак толкова лесно. - призна му искрено без бой. А днес: Пътникът вече с усмирителна риза пременен е и с поглед на наказано кутре гледа как шофьора с белезници привързал си е ръцете за волана. А в джоба му на сигурно два ключа си лежат.

Tough decisions ahed

It is reasonable to be unreasonable

The reasonable man adapts himself to the world: the unreasonable one persists in trying to adapt the world to himself.
Therefore all progress depends on the unreasonable man.

Learning

You can learn a lot more from listening than you can from talking. Find someone with whom you don’t agree in the slightest and ask them to explain themselves at length. Then take a seat, shut your mouth, and don’t argue back. It’s physically impossible to listen with your mouth open.

Life is always too short

Живота е твърде кратък и не те чака да се научиш как да го изживееш добре ...