Опит

Той се приближи бавно по кея и се настани удобно в непосредствена близост до мен. Забелязах с периферното си зрение, че се беше вгледал в мене. Но аз не се обърнах към него и зачаках търпеливо въпроса му, загледан в разбиващите се вълни на зимното море.
- Разочарован ли си?
- Знаеш, че съм.
- А съжаляваш ли?
Усмихнах се леко на неговата загриженост и реших да се включа в "играта", започната от него.
- Защо се притесняваш се, че може и да съжалявам?
- Защото щеше да е глупаво и нездравословно.
- Не се безпокой, въобще не съжалявам. Не получихме това, което искахме, но научихме нещо.
- Добре, и все пак това няма да ни е от полза, ако наученото бъде забравено или пренебрегнато.
Ето каква е била целта на този разговор. Погледнах с благодарност моят "дявол-пазител".
- Винаги мога да разчитам на теб да внимаваш това да не се случи.
- Мдаааа. - отвърна той с доволният вид на преял със сметана котарак.

Evrything is going to be alrightл

Бъдещето е сто хиляди конеца, миналото — парче плат…

Размисли за щастието.

Имам сериозното чувство, че като цяло жените са по-нещастни от мъжете.

Искат мъжът да е едновременно огън и лед. Твърд, но и нежен. Да ги доминира, но и да ги разбира и т.н. Искат да преуспяват в професионален план и в същото време личният и социалният им живот да е пълноценен. Искат да са силни, твърди, но им се иска се да да имат някой, който да е до тях в труден момент. Искат да са независими, но им се иска да се влюбят до толкова силно в някой, че той да им отнеме независимостта. Дори и на тези които не си го признават дори и пред себе си.И така нататък и така нататък.

Може аз да съм глупав и страхлив, но ми се струва, че втози съвсем не съвършен свят, не можеш да имаш всичко и опитите да го имаш те съсипват. Моята философия е да прецениш от кое наистина имаш нужда за да си щастлив, кое е наистина най-важно за теб да си щастлив. И да се фокусираш върху тези неща за да ги постигнеш. Веднъж постигнал ли си ги продължи на татък стига с това да не рискуваш да загубиш това, което си постигнал вече.

Някак си това ми напомня на следният виц.

"Ние работим бързо, качествено и евтино.
Изберете си две от трите"

Идеята ми е помисли, кои две от трите са ти по-важни и се спри на този вариант. Не си губи младините в търсене на три от три. Иначе когато осъзнаеш, че такъв вариант няма в добрият случай, ще си загубил години, а в лошият вече ще трябва да се задоволиш с едно от три. Та това ми беше размишлението смятате ли, че това мое виждане е правилно или винаги трябва да се стремиш да постигнеш три от три или тринадесет от тринадесет.

Трийсетина по-малко

- На скоро ми зададоха глупав въпрос "Колко приятели имаш?".
- Хмм, чудя се с глупав или с умен отговор си решил да отвърнеш.
- Не бях в настроение за глупости.
- И за това си отговорил с "Колкото си искам". Познах ли?
- Да.

But they did not give up.

http://www.des.emory.edu/mfp/efficacynotgiveup.html

42

Има удоволствие дори и в саможертвата, ако поставиш другиго пред себе си, тогава неговото благополучие е и твое, неговото щастие е и твое.

Кошмар

От отровният кошмар събудих се в пот облян, само за да осъзная, че бил е той отражение на реалността.

Приключението

Бяхме се изтегнали удобно върху дебелите клони на старото черешово дърво. Наслаждавахме се на тишината и ленивото спокойствие, което намирахме под шарената сянка на листата му в този горещ летен ден. От време на време се пресягахме да откъснем някоя от близките големи, тъмно червени, сладки и сочни череши, докато мислите ни блуждаеха напред и на зад.

- Спомняш ли си преди много години, когато бяхме малки за какво си мислихме и мечтахме, докато се излежавахме по същия начин на същото това дърво?

- Разбира се. Мечтахме си за приключения и чудеса. За полети в космоса, за битки с пирати, за обикаляне около света, за спортна слава, за световно признание в една или в друга светлина, за невероятни открития и изобретения създадени от нас, за пътуване във времето, за еволюирането ни в богове. Верни на идеята ни "If you dream, dream big".

- Мда, в продължение на толкова много години, докато израствахме, мечтахме за всякакви величествени приключения и постижения. И през всичките тези години не осъзнавахме кое всъщност е най-голямото предизвикателство и приключение в живота на един човек.

- Да, но е нормално децата да мечтаят за такива неща и да пренебрегват важността на точно това приключение. Необходимо е израстване за да осъзнаеш важността му.

- Помня го този момент на осъзнаване и как нещо в нас се промени за винаги. Напомня ми за онзи момент, когато Кристофър Робин се разделяше с Мечо Пух и детството си.

- Сега ме накара да се зачудя какво ли става с Кристофър Робин след това?

- Наистина ли не се досещаш? Идва момент в който на него започват да му разказват за Мечо Пух.

Копнеж

Поспри сърце - и тишината е награда,
когато можеш да летиш,
заслушано в дъжда и листопада,
звездите в мрака да броиш.

Не може винаги да биеш диво,
или пък винаги да си само,
да искаш истински щастливо,
да биеш с друго във едно.

Поспри сърце, нима не се научи,
че има във живота ми баланс,
че аз копнея да се случи,
за любовта ми втори шанс.

Щастие достижимо

Задвижван от любовта, продължавам заради надеждата.
Подкрепян от вярата пътя си избирам, през лабиринта на страха.
Стремейки се към щастието мечтано, което Нейният красив облик приело е.

Той диреше в себе си да открие истината.

"Либо замълча за момент. Пипо знаеше какво означава това. Той търсеше отгонора в себе си. Не отговора, който според него ще срещне благосклоност у възрастните, не и отговора, който ще предизвика гнева им - двата вида измама, която тъй се харесваше на повечето му връстници. Той диреше в себе си да открие истината."

Пътят - последната част

Пътят свършваше на една пуста, тъмна улица в една студена, дъждовна есенна вечер. Нападалият килим от пъстри листа заглушаваше единствените звуци, носещи се в нощта. Тези от нашите бавни стъпки и от ритмичното трополене на дъждовните капки. Забавихме крачка и след малко се спряхме в края на улицата под една самотна улична лампа, чиято светлина се бореше немощно срещу заобикалящия ни мрак. Взирахме се към трите разклонения, започващи няколко метра по-нататък.

Погледнах го. Беше напълно невъзмутим към студените, стичащи се по лицето му капки и се усмихваше все така иронично на целия заобикалящ го свят. Готов да предизвика всичко, способен да се присмее на всичко... Но тъгата в очите му оставаше неподвластна на усмивката му. Беше се обърнал към разклонението, което водеше към стадата. Искаше му се да ме поведе натам, но усещах страховете му, които го разколебаваха. Обърна се да ме погледне.

Погледнах го. Нямаше го вече онова замечтано и глуповато ухилено изражение на лицето му, с което бях свикнал да го виждам последно време. Сега ме гледаше замислено с онази си плашеща сериозност и сякаш въобще не забелязваше неумолимите дъждовни капки, които се плискаха с грозен звук по лицето му. Чувства, мечти, надежди, страхове, болка, желания и страст - всичко това беше събрано и концентрирано в погледа му. Ах, как можеше да прогаря този поглед. Обърна се към разклонението, водещо към вятърните мелници. Искаше му се да ме поведе на ам, но осъзнавах притесненията му, които го възпираха.

Обърнах се отново към него и му споделих следното:
- Много ще ми липсва Пътят и ще запазя прекрасни спомени завинаги от това пътуване.
- И на мен ще ми липсва и си мисля, че беше наистина приятен и полезен и за двама ни.
Последва кратка пауза, в която всеки един от нас да се върне към най-приятните си мигове от това пътуване.
- Мислиш ли, че има вероятност нашето пътуване да ни отведе отново по този Път в бъдеще?
- Вероятността за това е твърде малка и няма смисъл да се надяваме за нея... но и на мен ми се иска да се случи.
Още една кратка пауза за преглъщане на тъжната истина.
- А сега на къде и как?
- Зависи.
- 42 ?
- Да
- Хубаво е, че искаме едно и също нещо.
- Но сме на различни мнения как да го постигнем.
Този път паузата беше по-дълга, на края той я прекъсна с въпроса:
- Как усещаш любовта?
- Да искам и да мога да я направя щастлива.
- Съгласен.
- А ти как разбираш любовта?
- Да иска и да може да ме направи щастлив.
- Съгласен.
Нямаше светкавица, която да раздере нощното небе точно в този момент, но щеше да е много уместно, ако имаше.
- Четири от четири, тогава? - подадох си аз ръката.
- Дадено, четири от четири. - стиснах си аз ръката.

И тръгнахме заедно, рамо до рамо, по третото разклонение. Което беше обвито в непрогледна мъгла.

Пътят - третачаст

Салът се носеше бавно по спокойните води на реката. Двамата се
излежавахме един до друг, вгледани в надвисналите над реката клони.
Лекият бриз си играеше с техните листа. С включването на падащите върху тях
слънчеви лъчи се образуваше приказен светлинен танц. Заслушвахме се в успокояващите
птичи песни наоколо, докато салът се полюшваше мързеливо под нас.

Движехме се през онези специални мигове, които са сякаш откъснати от
времето. Мигове, натежали до такава степен от реалност, че всичко извън
тях започва да изглежда все по-сюрреално и маловажно.

- Не знаем на къде води реката и дали ще се съедини отново с пътя.
- Мхм.
- Притеснява ли те това?
- Малко ... а теб?
- Не много, но подозирам, че се носим към водопад.
- Е и? Знаеш, че не можем да се удавим, ще изплуваме на някой бряг.
- Мда, и аз това си мислих, но няма да е много приятно.
- Мислиш ли, че ще ти е по-приятно ако слезем още сега?
- Неее, не ми се мърда от този сал, иска ми се да извлечем максимума от тези животворни мигове.
- Радвам се, защото и аз искам същото.