Копнеж

Поспри сърце - и тишината е награда,
когато можеш да летиш,
заслушано в дъжда и листопада,
звездите в мрака да броиш.

Не може винаги да биеш диво,
или пък винаги да си само,
да искаш истински щастливо,
да биеш с друго във едно.

Поспри сърце, нима не се научи,
че има във живота ми баланс,
че аз копнея да се случи,
за любовта ми втори шанс.

Щастие достижимо

Задвижван от любовта, продължавам заради надеждата.
Подкрепян от вярата пътя си избирам, през лабиринта на страха.
Стремейки се към щастието мечтано, което Нейният красив облик приело е.

Той диреше в себе си да открие истината.

"Либо замълча за момент. Пипо знаеше какво означава това. Той търсеше отгонора в себе си. Не отговора, който според него ще срещне благосклоност у възрастните, не и отговора, който ще предизвика гнева им - двата вида измама, която тъй се харесваше на повечето му връстници. Той диреше в себе си да открие истината."

Пътят - последната част

Пътят свършваше на една пуста, тъмна улица в една студена, дъждовна есенна вечер. Нападалият килим от пъстри листа заглушаваше единствените звуци, носещи се в нощта. Тези от нашите бавни стъпки и от ритмичното трополене на дъждовните капки. Забавихме крачка и след малко се спряхме в края на улицата под една самотна улична лампа, чиято светлина се бореше немощно срещу заобикалящия ни мрак. Взирахме се към трите разклонения, започващи няколко метра по-нататък.

Погледнах го. Беше напълно невъзмутим към студените, стичащи се по лицето му капки и се усмихваше все така иронично на целия заобикалящ го свят. Готов да предизвика всичко, способен да се присмее на всичко... Но тъгата в очите му оставаше неподвластна на усмивката му. Беше се обърнал към разклонението, което водеше към стадата. Искаше му се да ме поведе натам, но усещах страховете му, които го разколебаваха. Обърна се да ме погледне.

Погледнах го. Нямаше го вече онова замечтано и глуповато ухилено изражение на лицето му, с което бях свикнал да го виждам последно време. Сега ме гледаше замислено с онази си плашеща сериозност и сякаш въобще не забелязваше неумолимите дъждовни капки, които се плискаха с грозен звук по лицето му. Чувства, мечти, надежди, страхове, болка, желания и страст - всичко това беше събрано и концентрирано в погледа му. Ах, как можеше да прогаря този поглед. Обърна се към разклонението, водещо към вятърните мелници. Искаше му се да ме поведе на там, но осъзнавах притесненията му, които го възпираха.

Обърнах се отново към него и му споделих следното:
- Много ще ми липсва Пътят и ще запазя прекрасни спомени завинаги от това пътуване.
- И на мен ще ми липсва и си мисля, че беше наистина приятен и полезен и за двама ни.
Последва кратка пауза, в която всеки един от нас да се върне към най-приятните си мигове от това пътуване.
- Мислиш ли, че има вероятност нашето пътуване да ни отведе отново по този Път в бъдеще?
- Вероятността за това е твърде малка и няма смисъл да се надяваме за нея... но и на мен ми се иска да се случи.
Още една кратка пауза за преглъщане на тъжната истина.
- А сега на къде и как?
- Зависи.
- 42 ?
- Да
- Хубаво е, че искаме едно и също нещо.
- Но сме на различни мнения как да го постигнем.
Този път паузата беше по-дълга, на края той я прекъсна с въпроса:
- Как усещаш любовта?
- Да искам и да мога да я направя щастлива.
- Съгласен.
- А ти как разбираш любовта?
- Да иска и да може да ме направи щастлив.
- Съгласен.
Нямаше светкавица, която да раздере нощното небе точно в този момент, но щеше да е много уместно, ако имаше.
- Четири от четири, тогава? - подадох си аз ръката.
- Дадено, четири от четири. - стиснах си аз ръката.

И тръгнахме заедно, рамо до рамо, по третото разклонение. Което беше обвито в непрогледна мъгла.

Пътят - трета част

Салът се носеше бавно по спокойните води на реката. Двамата се
излежавахме един до друг, вгледани в надвисналите над реката клони.
Лекият бриз си играеше с техните листа. С включването на падащите върху тях
слънчеви лъчи се образуваше приказен светлинен танц. Заслушвахме се в успокояващите
птичи песни наоколо, докато салът се полюшваше мързеливо под нас.

Движехме се през онези специални мигове, които са сякаш откъснати от
времето. Мигове, натежали до такава степен от реалност, че всичко извън
тях започва да изглежда все по-сюрреално и маловажно.

- Не знаем на къде води реката и дали ще се съедини отново с пътя.
- Мхм.
- Притеснява ли те това?
- Малко ... а теб?
- Не много, но подозирам, че се носим към водопад.
- Е и? Знаеш, че не можем да се удавим, ще изплуваме на някой бряг.
- Мда, и аз това си мислих, но няма да е много приятно.
- Мислиш ли, че ще ти е по-приятно ако слезем още сега?
- Неее, не ми се мърда от този сал, иска ми се да извлечем максимума от тези животворни мигове.
- Радвам се, защото и аз искам същото.

Пътят - втора част

Магически е този път. Може би единственото магическо нещо на този свят.

Тръгнахме едва преди няколко минути, а вече вървяхме в един приятно
топъл и успокояващо зелен пролетен ден. От едната страна на пътя
ромолеше игриво малка рекичка с кристално чисти води. От другата страна
се носеше опияняващият аромат на разцъфнала в приказни цветове овощна
градина. Отгоре няколко интересни облачета се гонеха из лазурно синьото
небе. И всичко наоколо беше изпълнено с живот.

- Защо бързаш толкова? - запита ме той. - Не виждаш ли какъв прекрасен ден е? Забави малко, наслади му се, никога повече няма да минеш отново точно по този път.
- Именно защото е толкова прекрасен, нямам търпение да видя до къде води. - отвърнах аз.
- Надяваш се?
- Естествено, щеше да грешно, ако не се надявах.
-Лошото е, че ти липсва и вяра.
- Ъъм?
- Страхуваш се едва ли не от всяка сянка. А когато пътят се скрие временно от погледа ти зад някой завой или хълм, в главата ти е вече представата за най-лошото. В тези моменти си абсолютно неспособен да се насладиш на нищо от заобикалящата те прелест. Превръщаш се в досадна и неприятна компания дори и за мен. Не ми казвай, че това е "правилно".
Вървях до него дълго време неспособен да му отговоря, накрая с въздишка отроних:
- Да имаш означава да се страхуваш. Къде другаде мога да почувствам тази магия?
- И си мислиш, че ако този път стигнеш Рая, ще чувстваш тази магия до края на живота си?
Кимнах потвърдително.
- Ти си неопитен глупак, който не може дори да разчита правилно знаците. Спри се за секунда и се огледай наоколо. Вървим в един невероятно приказен ден през една райски красива местност. И магията е навсякъде около нас, можеш да я почувстваш даже в пръстите си. На знака всъщност пишеше: "Пътят води през Рая до Ада". Номерът е да се задържиш на него и да му се наслаждаваш, а не да се стремиш да стигнеш края му.

Пътят

Бавно и постепенно осъзнах къде се намирам. Присви ме, нещо стегна болезнено гърдите ми.
Изправих се, нямаше нужда да се оглеждам къде се намирам. Добре ми беше позната тази пустош, в която не можех да остана, не можех да оцелея. Която бавно ще ме погълне, ако се застоя нерешително. Не знам как се нарича точно това място, но аз мисля за него като за "абсолютно никъде".

Той ме чакаше там отпред, подпрян небрежно на пътния знак. С онази никога неслизаща от лицето му ехидна усмивка. "Глупако, аз винаги съм знаел по-добре от теб, а ти никога не си ме слушал. Ето затова си тук сега", това казваше изражението му, без думи. Между нас отдавна нямаше нужда от думи, познавахме се твърде отдълго, твърде добре. Завъртя бавно погледа си към надписа, изписан на пътния знак и, връщайки го към мен, повдигна с изразителна насмешка рамене. Усмихнах се на иронията и на нашата си обща шега. И продължих напред по единствения път, отвеждащ от това място. Той тръгна с мен рамо до рамо. И не само поради липсата на избор, а поради факта, че ние сме неразделни.

Зад нас остава единственият пътен знак в началото на единствения път, отвеждащ от Абсолютно никъде, и на него пише: "Пътят води до Рая ... или до Ада".