Пътят - последната част

Пътят свършваше на една пуста, тъмна улица в една студена, дъждовна есенна вечер. Нападалият килим от пъстри листа заглушаваше единствените звуци, носещи се в нощта. Тези от нашите бавни стъпки и от ритмичното трополене на дъждовните капки. Забавихме крачка и след малко се спряхме в края на улицата под една самотна улична лампа, чиято светлина се бореше немощно срещу заобикалящия ни мрак. Взирахме се към трите разклонения, започващи няколко метра по-нататък.

Погледнах го. Беше напълно невъзмутим към студените, стичащи се по лицето му капки и се усмихваше все така иронично на целия заобикалящ го свят. Готов да предизвика всичко, способен да се присмее на всичко... Но тъгата в очите му оставаше неподвластна на усмивката му. Беше се обърнал към разклонението, което водеше към стадата. Искаше му се да ме поведе натам, но усещах страховете му, които го разколебаваха. Обърна се да ме погледне.

Погледнах го. Нямаше го вече онова замечтано и глуповато ухилено изражение на лицето му, с което бях свикнал да го виждам последно време. Сега ме гледаше замислено с онази си плашеща сериозност и сякаш въобще не забелязваше неумолимите дъждовни капки, които се плискаха с грозен звук по лицето му. Чувства, мечти, надежди, страхове, болка, желания и страст - всичко това беше събрано и концентрирано в погледа му. Ах, как можеше да прогаря този поглед. Обърна се към разклонението, водещо към вятърните мелници. Искаше му се да ме поведе на там, но осъзнавах притесненията му, които го възпираха.

Обърнах се отново към него и му споделих следното:
- Много ще ми липсва Пътят и ще запазя прекрасни спомени завинаги от това пътуване.
- И на мен ще ми липсва и си мисля, че беше наистина приятен и полезен и за двама ни.
Последва кратка пауза, в която всеки един от нас да се върне към най-приятните си мигове от това пътуване.
- Мислиш ли, че има вероятност нашето пътуване да ни отведе отново по този Път в бъдеще?
- Вероятността за това е твърде малка и няма смисъл да се надяваме за нея... но и на мен ми се иска да се случи.
Още една кратка пауза за преглъщане на тъжната истина.
- А сега на къде и как?
- Зависи.
- 42 ?
- Да
- Хубаво е, че искаме едно и също нещо.
- Но сме на различни мнения как да го постигнем.
Този път паузата беше по-дълга, на края той я прекъсна с въпроса:
- Как усещаш любовта?
- Да искам и да мога да я направя щастлива.
- Съгласен.
- А ти как разбираш любовта?
- Да иска и да може да ме направи щастлив.
- Съгласен.
Нямаше светкавица, която да раздере нощното небе точно в този момент, но щеше да е много уместно, ако имаше.
- Четири от четири, тогава? - подадох си аз ръката.
- Дадено, четири от четири. - стиснах си аз ръката.

И тръгнахме заедно, рамо до рамо, по третото разклонение. Което беше обвито в непрогледна мъгла.