Пътят

Бавно и постепенно осъзнах къде се намирам. Присви ме, нещо стегна болезнено гърдите ми.
Изправих се, нямаше нужда да се оглеждам къде се намирам. Добре ми беше позната тази пустош, в която не можех да остана, не можех да оцелея. Която бавно ще ме погълне, ако се застоя нерешително. Не знам как се нарича точно това място, но аз мисля за него като за "абсолютно никъде".

Той ме чакаше там отпред, подпрян небрежно на пътния знак. С онази никога неслизаща от лицето му ехидна усмивка. "Глупако, аз винаги съм знаел по-добре от теб, а ти никога не си ме слушал. Ето затова си тук сега", това казваше изражението му, без думи. Между нас отдавна нямаше нужда от думи, познавахме се твърде отдълго, твърде добре. Завъртя бавно погледа си към надписа, изписан на пътния знак и, връщайки го към мен, повдигна с изразителна насмешка рамене. Усмихнах се на иронията и на нашата си обща шега. И продължих напред по единствения път, отвеждащ от това място. Той тръгна с мен рамо до рамо. И не само поради липсата на избор, а поради факта, че ние сме неразделни.

Зад нас остава единственият пътен знак в началото на единствения път, отвеждащ от Абсолютно никъде, и на него пише: "Пътят води до Рая ... или до Ада".