Пътят - трета част

Салът се носеше бавно по спокойните води на реката. Двамата се
излежавахме един до друг, вгледани в надвисналите над реката клони.
Лекият бриз си играеше с техните листа. С включването на падащите върху тях
слънчеви лъчи се образуваше приказен светлинен танц. Заслушвахме се в успокояващите
птичи песни наоколо, докато салът се полюшваше мързеливо под нас.

Движехме се през онези специални мигове, които са сякаш откъснати от
времето. Мигове, натежали до такава степен от реалност, че всичко извън
тях започва да изглежда все по-сюрреално и маловажно.

- Не знаем на къде води реката и дали ще се съедини отново с пътя.
- Мхм.
- Притеснява ли те това?
- Малко ... а теб?
- Не много, но подозирам, че се носим към водопад.
- Е и? Знаеш, че не можем да се удавим, ще изплуваме на някой бряг.
- Мда, и аз това си мислих, но няма да е много приятно.
- Мислиш ли, че ще ти е по-приятно ако слезем още сега?
- Неее, не ми се мърда от този сал, иска ми се да извлечем максимума от тези животворни мигове.
- Радвам се, защото и аз искам същото.